Колко пъти ви се е случвало да излезете навън в топъл слънчев ден и да се приберете зъзнещ и мокър до кости? Много нали... И не сте взели чадър, защото не сте очаквали да стане така. Излязохте навън с усмивка, неподозиращи за пороя, който ще ви залее. Прибирате се тъжни, вкиснати и някак.. без надежда. Сякаш тя е била отмита от този дъжд.
Толкова ли е трудно човек да е щастлив? Толкова ли е трудно да е огрян от слънцето и...да е сух? Толкова ли е трудно човек да има мечти, които да не бъдат забити със сила в земята от тежките капки? Защо просто при започването на дъжда не се скрием някъде? Ето защо - защото някакси ... изпитваме тайна сладка болка от това да бъдем предметът, в който се разбиват всички тези капки. И толкова се самозабравяме, че просто стоим. Стоим безмълвни, неспособни да се движим. Усещаме всяка капка, която се стича по тялото ни. Вдигаме лице към небето, затваряме очи. След като вече чувстваме, че сме едно цяло с този дъжд, решаваме да си тръгнем. Обличаме нови дрехи, сушим косите си.
Не е трудно човек да е щастлив, никак даже. Винаги ще има дъжд в някой слънчев ден. Винаги ще има ден, в който няма да имаме чадър. Но защо да стоим безмълвни, защо да помним всяка една капка, като можем с усмивка да наблюдаваме капките, разбиващи се в нас без да ни причинят нищо?
Прости за всички капки, които се разбиха в теб. Спомни си за слънчевия ден, когато не би обърнал внимание на този обикновен дъжд. Знай, че слънчевите дни не бива да бъдат забравени заради него...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Въздишка