Някога били ли сте в изоставена къща? С продънен от последната буря покрив, студени завивки, забравили що е топлина, прозорци скрити от тежки плюшени завеси, мебели, покрити с прах. Скърцащите стълби, носещи спомена за присъствието на времето. Сега е спряло. Никой не брои изморителните обиколки, които прави единственото живо нещо в тази къща - стрелката на големия бронзов стенен часовник. Тик-так-тик-так. Продължава да отброява поредните мигове на старостта. Разхождам се из тази къща. Някога била съм тук. В спомени на бъдещите часове. Прокарвам пръст по старото пиано. Прах. История. Акорд забравен. Обръщам се наляво - пожълтяла снимка. Желано минало в бъдещ свят на красота.
Лунен лъч процежда се към моето лице. Спокойно лягам на земята, ще ме приюти безропотно, нали така? Толкова е тихо и далечно. Запечатвам тази нощ - ще я помня вечно. Унасям се, лъчът отнася ме със свойта тиха студенина. Странно е, в съзнанието мое - празнина. Отивам аз на място най-далечно. Там, където посрещната ще съм сърдечно.
Изплъзвам се от тази лунна хватка, не искам да съм там! Нощта привършва, беше твърде дълга. Слънчеви лъчи прокрадват се към мен. Топлещи и носещи наслада, но всъщност - мъртви и далечни. Единствено сребърната следа, оставяща Луната се прокрадва в тази тиха стая. Погълната от тишина.
Това е... моята душа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Въздишка