Как не искам да се събудя и онзи сън да се изплъзне от съзнанието ми. Как искам да продължа да сънувам, да мога да полетя заедно с желанията си, да стопя всичките си страхове, да се усмихвам, да светя. Искам да пръскам лъчи от радост, достатъчно силни, за да огреят и други светли души. Искам да протегна ръка и да усещам всичко, което докосна, да усещам болката в ъгълчетата на устата си заради широката усмивка. Искам косите ми да блестят под жаркото слънце, а кожата ми с дъх на ванилия да сияе. Как искам всичко това да е истина... Но защо дори в съня си, дълбоко в себе си знам, че това е твърде хубаво за мен?
Ето, вече виждам как тъмен облак скрива слънцето. Усмивката изчезва, косите ми спират да блестят, кожата ми не сияе, а ръката ми вече докосва дим, сътворен от моите въздишки. Няма ги и лъчите, които пръсках, слънцето угасва. Oпитвам се отново да го накарам да свети у мен, но не...Стискам силно очи, прехапвам устни до кръв, но - уви, сънят ми се изплъзва.
Красотата на отминалите дни, блясъкът на спомените мои, ехото на искрен смях, топлата усмивка, очите, пръскащи искрици...Спомен, който тихо се изнизва. Дъхът ми секва, изстивам и протягам аз ръка. Ръка - търсеща надежда.
Как искам да знам, че това е само кошмар. Как искам да се събудя от тъмнината, поглъщаща светлото у мен. Нека всичко лошо да е сън, аз ще страдам цяла нощ. Но защо денят ми не е светъл? Нима и хубавото трябва да е сън?
А къде съм Аз? В сънища вечно не искам да се губя. Искам просто слънце, топлина, ръка. Ръка, която търси моята. Ръка, готова да ме стисне. Ръка, която не иска да ме пусне.
А слънцето продължава да угасва, май това излезе от кошмара. И тъмнината също...
Спрях да летя на тихите криле на черния ми сън. Събудих се. Но защо е тъмно?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Въздишка