Колкото повече се опитвам да заспя, толкова по-малко уморена се чувствам. Изцяло будна съм. Имунитет към съня. Искам времето да се движи, но всъщност съм свидетел на минаването на всяка секунда от всеки час. Исках болката да си отиде. Но по стечение на обстоятелствата, сега дори имам повече време за нея.
Сядам на терасата и гледам как пейзажа бавно се сменя в последните часове на слънчевата светлина, преди поредната безсънна нощ. Чувствам, че се потапям в някакво неизвестно за мен място, потоп от неизвестни за мен последици на неизвестно за мен място ме връхлита като вълна, пратена от някой.
Цяло изкуство е да следиш собствените си мисли, докато секундите бавно текат. Часовникът е враг. Колкото повече го гледам, толкова по-бавно минава времето. А аз мисля. Аз си спомням. Аз копнея.
Времето е спряло. Паузирам живота си. Сега, в този замръзнал свят съм способна да вървя без никой да ме вижда. Никой дори не разбира, че времето е спирало.
И ето го моментът, в който те виждам. Спрял в този единствен миг. И изведнъж... в мен се настанява мисълта, че всъщност не искам времето да тръгва. Мога да стоя така дълго. Искам да запазя този момент, в който докосвам лицето ти.
Лошата новина е, че времето трябва да тръгне някога. Добрата - че всеки управлява своето време. Спри времето. Замръзнала действителност. Биещо сърце. Уловен миг.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Въздишка