Полъх на студен вятър, каращ кожата ми да настръхне. Притварям уморено очи, а косите ми танцуват див танц до лицето ми. Около себе си чувам смехът и разговорите на хората, които са излезли навън да се насладят прохладното време. Седнала на пейката мога да наблюдавам всичко около мен. Не усещам вече студ, твърде дълго вече съм навън. Просто си стоя. Не мисля. Наблюдавам.
Залезът е толкова красив, небето сякаш се засрами. Една по една звездите смирено спират да се крият и след малко вече блестят в тъмнината. Взирам се в тях и се чудя...какво ли са видели? Отново настръхнах. Става ми студено, но не мога да помръдна. Звездите, бялата им светлина - каква студена красота... Гласовете жизнени затихват.
Първите улични лампи вече са пуснати. Тази до мен огрява лицето ми, като му придава някак нечовешки вид. Кожата ми излъчва мъртвешко сияние, което пръскам около себе си. Тишината става тежка, а студът - приятен. Притварям безизразни очи и облизвам устни сухи. Уличната лампа примигва зловещо, но това не ме плаши. Физическата болка - също.
Плаха усмивка пробягва по изсъхналите ми устни, породена от спомените нежни и красиви. Дъхът ми секва, не мога аз да дишам. Уличната лампа е угаснала. Искрицата, събудила живота, спомените у мен, току-що угасна. Ето, близо до мен има друга пейка, друга лампа. Не. За мен са те студени, непознати, чужди. Искам да запазя топлината в мен, искам свещ поне.
Къде са топлите кафяви очи, къде е спокойният поглед, врязващ се в мен? Затворени очи, изгаснала свещ, полъх на студен вятър, тежка тишина.
Отваряш ти очи, но къде е Моят поглед? Къде отиде топлината? Как настани се тишината?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Въздишка