Взирам се в една картина. Ненатрапчива, красива. В цветовете бледи впивам поглед аз сега, потъвам цялата в рамка абаносова, изключвам се за този свят. Черно-бяло всичко е за мен. Освен картината. Не знам, намирам нещо специално в нея. Красотата - мъж, жена, застанали един до друг. Извивките на две тела, жадуващи да се докоснат. Погледите - вплетени един във друг. Пламтящи, търсещи, но нежни. Зоват желания, но тихо. И пак...не се докосват.
Не смея да примигна, техният момент остави ме без дъх.
Няма светлина, но очите им блестят. "Как издържат?"- това се питам аз. Вече нямат сили, не издържат. Сивата празнота в този миг пропуква се, единият не издържа. Трептяща от вълнение и страст ръка намира чуждата и стиска я, не иска да я пуска! Въздухът тежи, очи кафяви пръскат пак искри. Устни сочни търсят чуждите във тишината, горещо тяло допира се във чуждото и увива се, не иска да се отлепи.
Въздъхвам тихо. Картината изсмука цвета от стаята. Сега тихо е. Безцветно. Отново потъвам в историята цветна.
Сякаш чувам нейното сърце. Той го усеща. Крясък на жълтоок гарван, плясъкът на черните криле, само аз ги чувам. Глухи са за злобата коварна. Слепи са за завистта неземна. На света са само те - вплели тела в безкраен миг на мечтата си прекрасна.
Събуждам се от унеса си цветен, връщам се в черно-бялата си стая. Поглеждам към стената - цветове студени, момиче бледо, гарван жълтоок. Самота.
Художник - неизвестен. Нарисувай ми картина ярка. Нарисувай...изкушение. Нарисувай цветето на сбъднат миг.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Въздишка